В настоящата глава ще доразвием мислите и идеите, загатнати в предходната, до пълното и окончателно изясняване на спасителната философия на евангелието. Оправдание чрез вяра
Досега ние разгледахме принципите на Божия морален закон, които са задължителни за покаяния християнин. Това е добро и правилно и представлява нашите дела като последователи на Христос. След всичко това, човек може да остане с впечатлението, че изпълнявайки стриктно всички тия предписания, той може да е абсолютно сигурен в спасението си. В такъв случай той заживява с философията за оправдание и спасение чрез делата си.
Но, както ще видим, основното учение на Св. писание е оправдание и спасение чрез вяра в Христовата жертва, не чрез дела.
Това са две противоположни концепции, две противоположни тенденции: оправдание чрез вяра или оправдание чрез дела. Къде е истината? Коя е правата духовна философия?
Нека разгледаме най-напред оправданието чрез дела. Какво представлява то?
Много хора се надяват да получат Божието одобрение чрез лични усилия за съблюдаване на Неговите предписания и вършене на добри дела. Те считат, че особените им заслуги в Божието дело и тяхната благотворителност ще им спечелят симпатиите на Небесния Баща.
В най-груба форма тази философия за оправдаване чрез дела има своите корени в езическите религии, при които се извършваха действия за омилостивяване на боговете и спечелване на тяхното благоволение.
В историята на еврейския народ, в течение на векове, чрез редица пророци Бог желаеше да възпита и образова духовно Своя народ. Но въпреки това в юдейската религия се поддържаше този възглед за спечелване на Божието благоволение чрез стриктно спазване на различни правила, обряди, външни форми и традиции, т.е. оправдание чрез дела.
Твърде типични в това отношение са следните два случая:
“И ето един момък дойде при Него и рече: Учителю, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?” (Матей 19:16)
“Фарисеят, като се изправи, молеше се в себе си така: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци... постя дваж в седмицата, давам десятък от всичко, що придобия” (Лука 18:11, 12).
Младият човек пита: “Какво добро да сторя, за да имам вечен живот?” Въпросът му показва явно възгледа за спасение чрез дела. При втория случай фарисеят се хвали с делата си и това отразява същото виждане.
Философията на римокатолическата църква през Средните векове беше също оправдание чрез дела. Типичен пример за това са индулгенциите - църковни грамоти за пълно или частично опрощаване на греховете. Колкото повече индулгенции си купиш, толкова повече грехове ще ти се простят не само минали, но и бъдещи! От XII в. католическата църква започва широка търговия с индулгенции, което й донася големи печалби.
Мнозина вярват, че могат да “изкупят” греховете си, т.е. да се оправдаят пред Бога чрез извършени добрини. Един човек извършил убийство и решил да изкупи греха си като построил чешма. Някои търсят прощение на греховете си чрез самоизтезаване или чрез посещение на гроба на Христос и т.н. Това са все примери на стремежа да се оправдаем пред Бога и заслужим Неговото благоволение чрез някакви наши дела.
Задълбоченото изучаване на евангелската доктрина показва, че никакви наши дела не могат да изкупят нашите грехове и да ни оправдаят пред Бога. Спасителната философия на евангелието е оправдание чрез вяра. Сам Христос оповести тази велика истина:
“Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, до да има вечен живот” (Йоан 3:16).
В основата на нашето спасение лежи един фундаментален факт - жертвата на Христос - едно дело Божие, не човешко. Блестящият богослов на Новия завет ап. Павел излага ясно учението за оправдание чрез вяра в два епохални документа: посланието към римляните и посланието към галатяните. Ето двата основни текста в тая насока:
“Защото не се срамувам от благовестието Христово, понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва, първо на юдеина, а после и на езичника. Защото в него се открива правдата от Бога чрез вяра към вяра, както е писано: “Праведният чрез вяра ще живее” (Римляни 1:16, 17).
“Като знаем все пак, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исуса Христа - ние повярвахме в Христа Исуса, за да се оправдаем чрез вяра в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя твар” (Галатяни 2:16).
Павел е категоричен и пределно ясен. Никой не може да се оправдае пред Бога чрез делата си. Защо? Поради една двойна невъзможност:
Първо, нашият греховен живот преди покаянието ни не може да бъде заличен с никакви по-късни дела и заслуги, а само с Христовата кръв. И второ, ние не можем да удовлетворим съвършено изискванията на Божията правда и след покаянието и обръщането си. Необходима е пак изкупителната кръв на Христос. Именно затова ние се оправдаваме само чрез вяра в Христовите заслуги. В това отношение Библията ни посочва типичен пример в лицето на Авраам, един древен мъж на вярата:
“И тъй, какво ще кажем, че нашият отец Авраам е намерил по плът? Защото ако Авраам се е оправдал от дела, има с какво да се хвали, само не пред Бога. Понеже какво казва Писанието: “Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за правда” (Римляни 4:1-3).
В религиозната литература се говори за “вменена правда” и “придадена правда”. Какъв е смисълът на тези два израза?
Когато грешникът повярва в Христовата жертва, миналото му се заличава, т.е. въз основа на неговата вяра Бог му вменява правда като юридически акт и той стои пред Бога оправдан, като че ли никога не е съгрешавал. Това е вменената правда. Но сега започва духовната борба против грехове и слабости, т.е. един доживотен процес на усъвършенстване, наречен в Библията освещение на характера. Пак въз основа на вярата, всеки ден Бог дава на човека сила и благодат, за да расте в съвършенство. Това е придадената правда.
Най-същественото в протестантизма на Мартин Лутер от XVI в. е учението за оправдание чрез вяра и отричане от собствените заслуги.
Лутер води душевна борба и търси прощение на греховете и спасение. Той научава за един декрет на папата, обещаващ прощение на греховете на всички, които се изкачат на колене по така наречената “Пилатова стълба”. Твърдяло се, че Христос, напущайки съдебната зала, слязъл по нея, и че тази стълба била пренесена от Ерусалим в Рим. Лутер заминал за Рим и когато благоговейно се изкачвал по тези стъпала, внезапно чул глас като гръм, който казвал: “Праведният чрез вяра ще живее!” (Римляни 1:17). В срам и ужас скочил на краката си и избягал оттам.
Най-после, след дълги терзания, той намира светлина в Божието слово, именно, че човек се оправдава не чрез изпълняване на закона и лични дела и заслуги, а чрез вяра в Христос.
В по-ново време, след основаване на адвентното движение през XIX в., (въпросите свързани с адвентното движение ще изясним в една от следващите теми) Бог напомни на Своя народ това основно учение на Божието слово по време на една конференция в Минеаполис, САЩ, през 1888 г. чрез двамата мъже Алонзо Т. Джонс и Елет Дж. Вагонер.
След гореизложеното всеки мислещ човек би задал изключително важния въпрос: Ако ние се оправдаваме чрез вяра, без делата на закона, тогава какво е отношението между вярата и делата?
В този пункт цели деноминации допускат една фатална грешка. Те смятат, че вярата в Христос ги освобождава от принципите на Божия закон. Това ние наричаме евтина благодат.
Павел, развивайки тезата за оправдание чрез вяра, посочва функцията на закона в Римляни 3:20 и Римляни 7:7.
“Защото ни една твар няма да се оправдае пред Него чрез дела от закона, понеже чрез закона става само познаването на греха”.
“Тогава що? Да речем ли, че законът е грях? Да не бъде! Но не бих познал греха, освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казвал: “Не пожелавай”.
Ролята на закона е да посочи греховете ни, но той не може да ни освободи от нашите грехове. И в Галатяни 3:24 ап. Павел представя закона като детеводител, т.е. законът ни хваща за ръка и ни завежда при Исус, Който единствен може да ни очисти от греховете и оправдае.
“Така законът стана за нас детеводител, да ни доведе при Христа, за да се оправдаем чрез вяра” (Галатяни 3:24).
Но значи ли това, че след като сме повярвали в Христос, законът е невалиден и ние можем да го нарушаваме? Отговор на този въпрос имаме в следните два текста:
“И така, ние заключаваме, че човек се оправдава чрез вяра без делата на закона.
Тогава, чрез вяра разваляме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона” (Римляни 3:28, 31).
“Защото грехът няма да ви владее, понеже не сте под закон, а под благодат. Тогава какво? Да грешим ли, защото не сме под закон, а под благодат? Да не бъде! Не знаете ли, че комуто предавате себе си като послушни слуги, слуги сте на оня, комуто се покорявате, било на греха, който докарва смърт, или на послушанието, което докарва правда? Благодарение обаче Богу, че като бяхте слуги на греха, вие се покорихте от сърце на оня образец на вероучението, в който бяхте обучени, и освободени от греха, станахте слуги на правдата” (Римляни 6:14-18).
Един амнистиран, помилван престъпник трябва вече да съблюдава гражданските закони, за да не бъде осъден повторно. Така и помилваният чрез Христовата благодат грешник, трябва през останалата част от живота си да се съобразява с Божията правда.
Христовата жертва би била безсмислена, ако Божият закон можеше да бъде нарушаван, защото Христос дойде за да удовлетвори нарушения Божи закон.
Ние пазим Божия закон не за да се оправдаем и спасим, (това би било оправдание чрез дела и, както видяхме - невъзможно) а защото сме оправдани и спасени чрез вяра в Христос. Спасението става чрез вяра, а делата са последица, доказателство, изявление на вярата, а не обратно.
С тези обяснения ние отговорихме на въпроса за отношението на вярата и делата.
Чрез пожертването на Единородния Си Син, Бог манифестира любовта Си към всички хора и намира реален път за спасение на всички. Тайната на спасението е в страниците на Библията.
Оправдание чрез вяра на практика означава да проявим духа на митаря от притчата за двамата молители, смирено да признаем нашето безсилие и зависимост от Небесния Баща.
“А бирникът, като стоеше издалеч, не щеше нито очите си да подигне към небето, но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене, грешника.
Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси.” (Лука 18:13, 14)